Как все така се случва, че моментите, които те принизяват най-низко до земята, емоционално, ти носят и най-голямо вдъхновение. И колкото и да боли, през проблясъка на сълзите всичко изглежда толкова по-ясно, болезнено, но все пак ясно. И сякаш в агонията си се отделяме от света около нас и той започва да изглежда някак двуизмерен. Сам с мислите си, сам с болката, започваш да се фокусираш само и единствено върху себе си. Кой съм аз? Защо съм аз? Накъде? Въпроси, който при нормално добро настроение биха останали без отговор. Ставаш особено чувствителен. Към вятъра, към цигарения дим, към всеки тон от песента. И ти се плаче, и ти се крещи, но нямаш сили дори за това. И се заслушваш в позната мелодия, имаш чувството, че музиката идва от някъде вътре в теб. И всеки клавиш и всяка струна боли – нежно, ефирно, почти неуловимо. И колкото и да се опитваш да притъпиш онова, което усещаш – с алкохол, с безсъние, със сън, с преструвки във весела компания... то си остава. И не знаеш какво да кажеш. Колебаеш се, дали защото всички мисли са те напуснали или защото всички те накуп напират да излязат. Губиш се. Макар седнал, се виждаш на колене, а светът около теб продължава. И това е най-жестокото. Ти и само ти знаеш.
Макар да знаеш, че това ще отмине, не защото искаш, а защото трябва (такива са нещата, нали?), всичко е твърде мъгливо, за да си го представиш. И дори да те боли, някак се чувстваш уютно и удобно. За първи път на място – ти и твоята болка. Без игри, без гримаси, без съобразяване. И за първи път от много време си честен – със себе си, със света. И нищо вече не представлява проблем. Дори досадният барман, който се опитва да те впечатли с комплимент от бара, сервиран във висока чаша без лед. Няма да стане. Още не съм пияна, няма и да бъда. Болката ме ободрява.
Цялото това състояние, в което попадам не за първи път, си мисля, е някаква висша форма на мазохизъм. Да забравиш по бавен и мъчителен начин. Защото си очарован от всички тези мисли, които могат да те сполетят. Но имам странното усещане, че не е само това. Агонията, сълзите, борбата за глътка въздух, хлипането и съвсем осезаемото чувство, че животът те напуска са някак впечатляващи.
И си редиш думи, без да разбираш значението им, но си мислиш, че когато ги прочетеш след време, те ще значат нещо, нещо повече от спомен.
Накрая си просто уморен. Искаш да си легнеш и да спиш завинаги. И този път съвсем реалистично няма да чакаш принца да дойде, за да те събуди с целувка. Искаш просто да спиш. Защото знаеш, че светът на твоите сънища е много по-красив, добър, спокоен от този, в който ти сега живееш. Защото вече си минал по този път и знаеш, че един ден ще се събудиш и ще ти бъде по-леко, ще си събрал нови сили и добро настроение, за да бъдеш наранен отново. Наранен – от не друг, а от самия себе си. Отново.
