За да може този текст да бъде аргументиран и достоверен, се срещнах с Андрей Филипов (драматург в театър 199), с Валентин Ганев (актьор, който наскоро постави представлението „Кралицата майка“ на Манлио Сантанели), с професор Венцеслав Кисьов (актьор, преподавател в Благоевградския университет и директор на доскоро самостоятелния театър „Сълза и смях“, сега – сцена на Народния театър „Иван Вазов“) и с Мария Каварджикова (актриса).  Поговорихме си за ролята на всеки един от тях, за публиката, за опита на сцена, за рисковете и престижа на професията, както и за театъра днес, такъв, какъвто те са го разбрали - за което им благодаря!

Когато чуеш театър, се сещаш първо за актьор.  Той е лицето на театралното изкуство, него отиваш да видиш, него възхваляваш или презираш, на него ръкопляскаш, за него се питаш какъв ли е извън сцената и какво ли би било, ако… Но ако писателят или драматургът не напишат текст, той няма какво да каже на сцената, ако осветителят не насочи прожектора, няма да го видиш в мрака, ако сценографът и тапицерът не създадат декора, който сценичният работник не смени, както режисьорът е решил, актьорът ще седи като наказан на сцената, ако художникът по костюмите не го облече според епохата на героя му или гримьорът не го гримира, той ще бъде неубедителен, ако няма музика, ще ти е празно, ако няма салонен персонал, няма кой да те посрещне и да ти вземе палтото, ако няма директор - всичко това няма да го има.

            Актьорът е най-важният елемент в театъра, той е медиаторът и връзката между изкуството и публиката, той е преводачът, който ти представя магията театър на достъпен език, така че да усетиш богатството му. Той е върхът на пирамидата и по време на Ренесанса е бил напълно достатъчен. Шекспир е бил и писател, и  актьор, и режисьор, и вероятно още много неща. Но днес театърът е различен – за да се случи едно представление, са необходими всички тези хора.

            Когато зрителят не се сеща за службите, който работят зад сцена, значи са си свършили работата добре. Но кои са те? Какво правят? Защо за важни?

Директорът в театъра, подобно на диригента във филхармонията, има управленческа роля, той ръководи художествени таланти, а не предмети или машини. При добър диригент дори лош оркестър може да засвири добре. Директорът трябва да съумее да ръководи театралните процеси незабелязано, за да протичат  те плавно - без всекидневни заповеди и наредби. Великите диригенти присъстват със своето влияние върху оркестъра, без да размахват непрекъснато палката. Така и в театъра, публиката трябва да се наслади на едно добро представление, без да отчита, че това е един добър театър. Прекрасно е, когато директорът напипа пулса на съвремието и зрителят тръгне към този театър, за да гледа определени спектакли и определени актьори. Това означава, че директорът е успял да привлече точно тези хора, които публиката иска да гледа.

Когато попитах Андрей Филипов каква точно е ролята на драматурга в театъра, той, шегувайки се, ми отговори, че в България означавало да бъдеш някъде на щат и да получаваш заплата – за да може пишещи драматурзи и театроведи да не разчитат само на парите, които биха получавали единствено от тази дейност.

Работата на драматурга в България не е много различна от същата в чужбина, макар че в Америка например само елитните театри могат да си го позволят драматург и често неговата работа се върши от представител на друга служба в театъра, PR например.

В България театърът е повече режисьорски или директорски и недостатъчно се подпомага създаването на съвременни драматургични текстове. Български пиеси се поставят, естествена е необходимостта на публиката да гледа собствените си съдби на сцена. Но в афиша на българския театър присъстват повече изпитани навън, проверени заглавия или просто класически, сякаш е рисковано да се поставят български пиеси.

Въпреки това в България все още се разчита на драматурга. Но кой е той? Това може би е човекът в едно представление, който остава най-неясен на зрителя. С какво се занимава? Каква е ролята му?

Драматургът може да бъде театровед, критик, литературовед.

От една страна той пише собствени текстове, пиеси, които по-късно да бъдат поставени от режисьора, от друга е човекът, отговорен по въпросите, свързани с литературните аспекти на театъра в един театър,  той е своеобразен консултант. Занимава  се преди всичко с чужди текстове, а не със свои собствени. Когато негова пиеса се постави, тя се играе според идеите на режисьора и много вероятно драматург на представлението да не бъде авторът на пиесата. Това е полезно, защото един автор е твърде заровен в своя текст и е по-добре да има погледа и на друг професионалист, действащ драматург, който дистанциран от пристрастия да подходи към текста.

Драматургът чете, издирва пиеси и други текстове, които да влязат в репертоара на театъра, той е в контакт с режисьори, актьори и други драматурзи, когато започне работата по една определена пиеса. Той е човекът, на когото режисьорът разчита или би трябвало да разчита, за да направи литературния анализ и културалните проучвания. Той провежда театроведческите изследвания, които са необходими, за да се започне една постановка, за да бъде реализирана тя успешно, тъй като без подобни анализи творческите фигури в един спектакъл често пъти нямат стабилна основа.

Режисьорът е лице в театъра, появило се през края на XIX и началото на XX век. Преди това театърът е бил нещо много по-хаотично и неорганизирано, докато днес режисьорът направлява целия процес. Той избира текст, чрез тълкуването на който, може да внуши едни свои идеи на публиката и да конструира една театрална игра според неговите представи.

Преди няколко десетилетия, във време без интернет, многообразие от телевизионни канали, но с политическа стагнация и цензура, много хора са ходили на театър, за да чуят и видят, нещо, казано завоалирано, на т.н. „езопов език“. Зад думите на Шекспир например зрителят би прозрял една много съвременна, днешна ситуация, именно заради тълкуванието на режисьора.

Режисьорът също е своеобразен диригент. Наистина има нещо много общо между тези две професии, не само защото се появяват по едно и също време. Исторически режисьорът в театъра заема своето място подобно на първата цигулка в оркестъра. Почти до края на XIX век един от актьорите в трупата, не задължително най-добрият, играе режисьора в едно представление. Той става зрител, критик и вдъхновител - човекът, който поглежда дистанцирано на случващото се на сцената, от погледа на някой зрител, за да каже как да се случат нещата: например, добре ли се чува или вижда от някой край на салона.

Един текст може да бъде изпълнен по безброй начини, да бъде тълкуван различно при всяко четене, но режисьорът е този, който избира как да бъде интерпретиран той и на какви кодове на актьорската игра ще се заложи.

В киното „призракът“ трябва да е призрак. В театъра обаче актьорът, който играе тази роля е само повод, условен знак“, който трябва чрез другите актьори да накара всеки зрител да си създаде своя собствена версия на призрака, свое привидение. Театърът е общуване, игра, провокация – той е взаимовръзка между актьорите и публиката, между режисьора и актьорите, между проблемите в реалността и решенията им на сцена.

Но театърът е преди всичко в отношението между двама души, които се отнасят един към друг „иначе“. „Ако слугата не се отнася към царя като към цар, нито неговата, нито царската роля ще се получат.“

Художникът стои пред триножника и рисува своята представа за света. Писателят седи пред белия лист и пише своето отношение към живота. Актьорът сам не може да твори. Сам може да се готви за творчеството, но да твори може само с партньори. С поне един като него. Затова театърът е колективно изкуство. (страница 19 от „Пътешествие в театъра“, изд. Захари Стоянов, София 2009г.) Условно е възможно представление с един актьор – моноспектакъл, в случай, че този актьор се отнася към въображаема или реална вещ като към партньор. Човекът и контрабасът в „Контрабасът“ на Патрик Зюскинд, бабичката и телефонът в „Телефонът“ на Дороти Паркър или Крап и неговият собствен глас, записан на магнетофон в „Последната лента на Крап“ на Самюъл Бекет – всички те са партньори на сцената.

В добрия театър, също както в живота, хората изглеждат най-често едни, а всъщност са други.

Театърът е една игра, в която, за да бъде актьорът най-разбираем, интересен, забавен и най-близо до публиката, той трябва да бъде малко по-напред в материала от нея. Той трябва да знае много от съпътстващите една пиеса елементи – автор, време и причина на създаване, историческа действителност –  въпроси, които не е задължително да вълнуват зрителя, за да може той да се наслади на представлението. Но човек, занимаващ се с театър, би следвало да има по-широк кръг от интереси – музика, изобразително изкуство, литература, обществени и социални науки, политика и колкото повече неща знае той за едно представление, за един проблем, толкова по-широк кръг аудитория той ще успее да развълнува.

Професията на актьора е като полета на птиците, всяка е роля е мах на крилете, спреш ли да махаш, падаш долу. Както художникът трябва да рисува, както писателят трябва да пише...

Тъй като в България няма специалност кино актьори, драматични театрални актьори играят при кино режисьори. Актьорът е обединител, той е полезен, когато е всеобхватен в играта си, когато усеща спецификата както на театралната игра, така и на телевизионната, както пред кинокамерата, така и пред радиомикрофона. Тогава той е полезен на своето време.

            Актьорът е душата и тялото на един спектакъл, той е и единственият елемент, без който театърът не може да се случи!

Който се опита да подцени публиката, той подценява себе си. Публиката, както и актьорът, се влияят от настроения, от политика, от всичко, случващо се наоколо. В салона може да има само двама души, които чувстват нещата като актьора на сцената, но това е достатъчно, за да бъде той искрен и почтен към тях. Останалите той трябва да приобщи.

Публиката е равностоен партньор на всички театрали на и зад сцената. В един град, в който има концентриран културен живот, зрителите се подменят, идват нови хора, които искат да видят и нещо ново. Всеки вид театър има своето място - колкото повече и различни театрални езици владее той, толкова по-разнообразна и любопитна публика ще привлече.

Но минат се, не минат десетина години и се появява съмнението, че това са последните издихания на театъра и той повече не може да съществува. Разотивайте се! Ще метем!

За публиката Леон Даниел обобщава: „Ние искаме да си живеем и чужди „животи“! Да виждаме с чужди очи можем чрез картините, да мислим чрез чужди глави – чрез стиховете и романите, чуждите уши ни замества музиката. Но да преживеем цялостно един непознат нам живот можем само в театъра.“ (стр. 30)

В едно представление зрителят вижда преди всичко актьора, може би се подсеща за автора и дори понякога обръща внимание и на режисьора. А какво остава зад сцената - остава непознато за него. Той не си мисли, дали на тавана за залата например има стотици прожектори с различна големина или цвят и как точно в този момент само някои от тях осветяват сцената, така че да привлече вниманието му именно върху този диалог. Дали дори от последния ред може да се види изпитото бяло лице и страшния поглед на актьора, подчертани с подходящ грим или дали декора сам се мести или някой сценичен му помага. Така и трябва да бъде. Човек гледа едно представление, за да се наслади, за да се разсее или вдъхнови и ако той с непрофесионалното си око обърне внимание на работата на осветителя например, значи някъде има грешка. Театърът е магия, той е мистерия и такъв трябва да си остане за публиката.

Има професии, които съвместяват в себе си много други. Трябва да се има предвид, че техническите служби в театъра не са строго технически. Има талантливи хора, които могат да направят от нищо нещо и това те биха могли да вършат на което и да е друго място. Но те работят за това изкуство в този театър заради основа, което им носи заниманието в емоционален и професионален план. Един сценичен работник, озвучител, гримьор или тапицер не е по-малко човек на искуството в стравнение с актьора или режисьора... просто изразните им средства се различават.