Всички българи си приличат – всички са нещастни по своему и всеки дори само инстинктивно усеща дълбоко в душата си своята неспособност или невъзможност да се слее в хармония със заобикалящия го свят. Едни напускат България в търсене на по-разбран свят и по-добър живот, но дали заради спомена за историята, която генетично носим в себе си, дали заради все още здравата връзка със семейството или заради онази особена топла благина в манталитета ни, носталгията е тази котва, която вечно ни дърпа обратно, близо до брега. Други, от своя страна, остават... именно заради тази привързаност, която по-късно би се превърнала в горчива носталгия. И едните, и другите правят своя избор, водени от мечтата, светът да бъде едно по-добро място. И никой от тях не успява напълно. В това се изразява, според мен, и голямата ни драма. Осъден вечно да бъде имигрант, дори когато е щастлив.

Въпреки хумора си, българинът става все по-тъжен. Затова сигурно и харесваме истории за тъжни клоуни. Смехът се превръща в грим, под който белезите остават и в стремежа си да ги прикрием, те остават все по-неприятни и все по-потискащи. И без да осъзнаваш ги предаваш на децата си, а те на своите.

Един ден се събуждаш и не знаеш защо ти е мъчно, някаква струна дълбоко в теб звучи минорно, а ти ни можеш да я настроиш.